Short Story by Todora Radeva Translated by Yana Ellis

It all begun in the toilet in the park. There was no pain. She first noticed the blood on the toilet paper. She looked down—the toilet bowl was filled with watery red liquid with several fleshy pieces floating in it. Her hand went searching and, down there, found something soft but sinewy, dark-pink, with slits of lighter and darker stripes, it looked like the carnelian, the one her friend gave her; they read together that its name originated from the Latin carnis, and they laughed that it was a symbol of life and fruitful creation, cleansing blood and healing depression. She stifled a cry, flushed the toilet, walked out of the cubicle and began scrubbing herself fiercely. She didn’t feel pain, just a heaviness in her lower abdomen. As she dried her hands all her strength left her. She swayed. A woman next to her caught her and called an ambulance.

Raya knew she was pregnant but didn’t tell Kaloyan with whom she had been living for over a year now. She was afraid he would burst with happiness and she would get carried away, take his happiness for her own, and she didn’t want to make decisions before she knew what was happening inside her, before she was certain of what she really wanted. And she did what she usually did in difficult situations—she ran away. Kaloyan was already used to her sudden disappearances, not that he didn’t worry about her.

She was restless. Wandered the streets all day long, her thoughts spilling in a thousand directions, she couldn’t accomplish simple things. Whenever she allowed herself to relax, she felt cold, numb, as if an army of ants walked all over her body, as if the spirit of the child was testing her suitability. She felt a palpable foreign presence in her body, she saw the city with an additional pair of eyes, and unexpectedly for her, the city turned out to be mostly a frightening and dangerous place, full of narrow, ugly streets, pitted with potholes.

Her thoughts often returned to her parents. Her mum and dad divorced when she was ten years old. She moved with her mum to Plovdiv and for years she knew nothing of her father. When she was a teenager, she went a few times to his house in Parvomay and watched her stepbrother play in the garden. He was a sweet kid, and she wouldn’t have broken his toys if she hadn’t seen him stow them away in her secret place. She saw her father only on her mum’s funeral. He found it difficult to talk and she didn’t make it easy for him either. She turned down his invitation to live with him but didn’t refuse the money that started coming into her bank account every month. She accepted it but never touched it, eleven years now. That money couldn’t bring her mother back. And when she found out she was pregnant, Nora’s absence was particularly painful. She would remember how they sang together, how they made shadow puppets with their hands, how they modelled plasticine together, how every week they ate crème brûlée in the Milk Bar, how much they loved watching films and then discussing them. She remembered other not so pleasant moments too. The frequent mood swings. How they would be left with no food, and her mother would send her to buy rusks and then tell her off about the scattered crumbs. How she knew by the heavy make-up and exaggerated gaiety that she had been crying. She also remembered the rain on the day of the accident, how her mother left with the words, It will all go smoothly for me, as if gliding through water. But most of all she missed how in every difficult situation, regardless of whose problem it was, they would take out the easels and draw their fears so they could chase them away.

Raya was walking around the park with these memories when she felt heaviness down there. It was the day on which the Singing Fountains were switched on, she and her mother always came to watch. Ivo, with whom she had been inseparable since primary school, was often with them.

Ivo, guardian of her secrets, friend with all her boyfriends. Ivo in whose diary there was a list Raya’s sorrows. That night when she came to him in the rain and he finally kissed her, as wrapped up in his blue shirt, and began to explore her, discover her, taste her, Ivo saw how her sorrows had dislocated her whole body, saw the huge void under her breasts and her heart crouching all the way down there, in her left foot. Years later he gave her an amulet—he made the paper himself, from silk, mulberry bark and bamboo shoots, carefully selected the ink and wrote on it a line from a poem by Rumi: The cure for the pain is in the pain.

Raya didn’t feel pain on that day—neither in the toilet nor later in the hospital. She was ushered into an empty room. Nurses bustled around without paying any attention to her. Through the window she could see the city and a big endless sky. She had the feeling she was going to faint, but the nurses paid no heed, kept telling her to wait, for them it was nothing special—just an abortion, a simple procedure, a low mortality rate and even lower possibility of complications, they performed many, in minutes, one more pot to scrape, more or less a dozen a day, most of them voluntary. Exactly there, in the hospital room, shortly before fainting with her eyes fixed onto the dried blood on her trousers and the heaviness down there that slipped between her thighs in shapeless fragments the colour of semi-precious gemstone, pieces from her child, still unborn, incapable of being born, Raya tried not to think about it, tried to stop digging, so the horror wouldn’t overwhelm her, there, through the window she could see the city, it was an ordinary day, neither worse nor better than any other. There, in the empty operating theatre of the hospital, a moment before she fainted, Raya found the answer for herself, a kind of epiphany, that would never leave her and that she would never even try to explain to others, but in that moment she knew with confidence, with no need for proof, it was her truth, the truth that her child didn’t want to be born, at least not now and not like this from her current body dislocated by sorrows, used by others, devoid of value, of a centre. She could say without ever having to share it with anyone that in that moment in the hospital room, shortly before collapsing, she saw how all her sorrows, fears and emptiness possessed the soul of her child before it was even born. Burdened it. Chose its streets. And her child doesn’t want to come out. Prefers not to even try. Slips out as shapeless fragments of flesh, and its soul flies upwards, through the window, outside, someplace above this city which would never be its city.

This is what happened.

ЕТО ТОВА СЕ СЛУЧИ

Всичко започна в тоалетната на градската градина. Нямаше болка. Видя кръвта първо по хартията. Погледна надолу – тоалетната чиния беше пълна с воднисточервена течност, в която плуваха няколко месести парчета. Вдигна ръка към слабините си и там попадна на нещо тъмнорозово, меко, но жилаво, с прорези от по-светли и по-тъмни ивици, приличаше ѝ на карнеол, полускъпоценен камък, подарък от приятел, четоха заедно, че името му идва от латинската дума за плътски, смееха се, че бил символ на живота и плодотворното творене, че лекувал кръвта и депресията. Потисна вика си, пусна водата, излезе от кабината и започна да се мие ожесточено. Не чувстваше болка, само тежест в слабините. Докато си сушеше ръцете, я напуснаха всички сили. Олюля се. Една жена до нея я прихвана и извика линейка.

Рая знаеше, че е бременна, но не каза нищо на Калоян, с когото живееха заедно вече повече от година. Страхуваше се, че той много ще се зарадва и тя ще се увлече, ще приеме неговото щастие за свое, а не искаше да взима решения, преди да е осъзнала какво се случва в нея, преди да е сигурна какво наистина иска. И както често правеше в трудни ситуации – избяга. Калоян вече беше свикнал с внезапните ѝ изчезвания, не че не се притесняваше за нея. 

Не я свърташе. Скиташе по цял ден из града, мислите ѝ се разпиляваха в хиляди посоки, не можеше да върши елементарни неща. Когато си позволяваше да се отпусне, ѝ ставаше студено, изтръпваше, сякаш множество мравки минаваха по тялото ѝ, сякаш духът на детето проверяваше нейната годност. Чувстваше осезаемо чуждо присъствие в тялото си, гледаше града с още едни очи и той, неочаквано за нея, се оказа предимно страшно и опасно място, пълен с тесни, разкопани и грозни улици. 

Мислите ѝ често се връщаха към родителите ѝ. Майка ѝ и баща ѝ се разведоха, когато тя беше на десет. С майка ѝ се преместиха в Пловдив и години наред тя не знаеше нищо за баща си. Вече тийнейджърка, отиде няколко пъти до къщата му в Първомай и гледаше как природеният ѝ брат си играе в двора. Беше сладко хлапе и не би му счупила играчките, ако не го беше видяла да ги прибира в нейното тайно скривалище. Видя се с баща си единствено на погребението на майка си. Беше му трудно да говори, а и тя не го улесни особено. Отказа поканата му да отиде да живее при него, но приемаше парите, които започнаха да пристигат всеки месец в банковата ѝ сметка. Приемаше ги, но не ги пипаше, вече единайсет години. Тези пари не можеха да върнат майка ѝ. А откакто разбра, че е бременна, липсата на Нора беше особено болезнена. Спомняше си колко обичаха да си пеят, как си правеха театър на сенките с ръце, как си играеха с пластилин заедно, как всяка седмица ядяха крем брюле в Млечния бар, колко обичаха да гледат заедно филми и после дълго да ги обсъждат. Помнеше и други, не толкова приятни моменти. Честата смяна на настроения. Как оставаха без храна и майка ѝ я пращаше да купи сухари, а после ѝ се караше за наронените трохи. Как познаваше по силния грим и внезапната ѝ, пресилена веселост, че е плакала. Помнеше и дъжда в деня на катастрофата, как майка ѝ излезе усмихната с думите: Ще ми върви по вода. Но най-много ѝ липсваше как във всяка трудна ситуация, независимо за коя от двете, изваждаха стативите и започваха да рисуват страховете си, за да ги прогонят. 

Рая обикаляше с тези спомени Градската градина, когато усети тежест там долу, в слабините. Беше денят, в който пускаха Пеещите фонтани, с майка ѝ винаги идваха да гледат. Често с тях беше и Иво, с когото бяха неразделни още от четвърти клас.

Иво, пазител на тайните ѝ, приятел с всичките ѝ гаджета. Иво, в чийто тефтер имаше списък Болките на Рая. Онази вечер, когато тя дойде при него в дъжда и той най-после я целуна, свита в синята му риза, и започна да я изследва, открива, опитва, Иво видя как болките ѝ са разместили цялото ѝ тяло, видя огромната празнина под гърдите ѝ и сърцето ѝ, свряно чак долу, в лявото стъпало. Години по-късно ѝ подари амулет – направи сам хартията от коприна, кора на черница и бамбукови кълнове, подбра внимателно мастилото и написа един ред от стихотворение на Руми – Ние сме болката, която лекува болката. 

В този ден Рая не изпита болка – нито в тоалетната, нито по-късно в болницата. Вкараха я в една празна стая, край нея се суетяха сестри, без да ѝ обръщат никакво внимание, от прозореца се виждаха градът и едно безкрайно небе. Имаше чувството, че ще припадне, но сестрите не ѝ обръщаха внимание, казваха ѝ само да чака, за тях не беше нищо особено, аборт, елементарна операция, нисък процент смъртност и малко по-голяма вероятност от усложнения, правеха ги по много, за минути, още една тенджера да остържем, има-няма по десетина на ден, почти всички по желание. Точно там, в болничната стая, малко преди да припадне, с поглед в засъхналата по панталоните кръв и с тежест в слабините, която се изхлузваше между краката ѝ в безформени късчета с цвят на полускъпоценен камък, парченца от нейното дете, неродено още, неможещо да се роди, Рая се опита да не мисли за това, да спре да дълбае, да не я превземе ужасът, ето, през прозореца виждаше града, беше обикновен ден, нито по-лош, нито по-добър от всички останали. Точно там, в празната манипулационна в болницата, миг преди да припадне, Рая получи отговор за себе си, някакво прозрение, което никога нямаше да излезе от нея, а на другите изобщо нямаше да се опитва да обяснява, но в този миг тя знаеше с пълна увереност, без нужда от доказателства, беше си нейната истина, истината, че детето ѝ не иска да се роди, поне не сега и не така, от сегашното ѝ тяло, разместено от болките, използвано от другите, лишено от стойност, от център. Можеше да каже, без никога с никого да сподели, че в онзи миг в болничната стая, малко преди да припадне отново, е видяла как всичките ѝ болки, страхове, празнота обсебват духа на детето ѝ, още преди да се е родило, натоварват го, избират му улици, и то не иска да излиза, предпочита изобщо да не опитва, изхлузва се надолу, в безформени късчета плът, а духът му поема нагоре, някъде през прозореца, навън, над този град, който няма да бъде неговият град. 

Ето това се случи.

Todora Radeva is a Bulgarian journalist, writer and the founder of the Read Sofia Foundation. She holds a degree in Cultural Studies from Sofia University “St. Kliment Ohridski”. Radeva is the author of the collection of short stories Seven Ways to Wrap a Sari Around your body, which won the prestigious national award for debut prose Yuzhna Prolet (2005). The book has been presented at literary festivals in Sozopol, Vienna, Kikinda, Belgrade, Leipzig, Frankfurt, Darmstadt, Heidelberg and was published in German in 2015. Her second short story collection One possible beginning, ICU, 2023 won the national short story award Yordan Radichkov (2023). In her work at the Read Sofia Foundation, Todora creates new literary experiences for readers of all walks of life and organises large scale events (“Literary Meetings”, “The Hidden Letters” and “Literary routes”) which encourage а dialogue between Bulgarian and international authors, as well as ‘big’ and ‘small’ languages and cultures. Todora Radeva was the Program Director of the Sofia International Literary Festival from 2013 to 2020.

Yana Ellis holds an MA in Translation from the University of Bristol. She translates fiction and creative non-fiction from Bulgarian and German. She was shortlisted for the 2022 John Dryden Translation Competition and in the same year was awarded an ALTA Travel Fellowship. Her work has appeared in JoLT, No man’s Land, The Common, SAND journal, Trafika Europe, Turkoslavia and Words Without Borders. Her first book-length title The Wolves of Staro Selo by Zdravka Evtimova, recipient of PEN Translates Award, was published by Héloïse Press in March 2025. 

10 February 2026